инжектиране

Като инжектиране Това е терминът, използван за описание на парентералното приложение на лекарства, т.е. прилагането на лекарства чрез заобикаляне на червата. Лекарството се прилага в кожата, под кожата, в мускула, във вената или в артерията с помощта на спринцовка.

Какво е инжекцията?

Инжекцията обикновено се прави с помощта на спринцовка със свързана канюла. За разлика от инфузията, лекарството се прилага бързо. По принцип при инжекционната терапия могат да се разграничат два начина на действие.

От една страна, даденото лекарство може да има локален ефект. Такъв е случаят например с локалната анестезия. Лекарството обикновено се инжектира подкожно, т.е. в подкожната мастна тъкан или в нервните окончания. При интравенозно и интраартериално инжектиране ефектът е системен, тъй като лекарството се разпределя в тялото по кръвния поток. Инжекционната терапия има няколко предимства пред оралното приложение на лекарства. Началото на действието е много по-бързо, отколкото при перорални лекарства.

Освен това могат да се инжектират лекарства, които биха се разградили в стомашно-чревния тракт, ако се прилагат перорално (например инсулин). В случай на перорално приложение, дозировката често е трудна, тъй като абсорбцията в стомашно-чревния тракт варира от човек на човек. Ефектът на първо преминаване се заобикаля чрез инжекция. Ефектът за първо преминаване е метаболизмът на лекарство в черния дроб, което означава, че когато се прилага перорално, лекарството първо преминава през чернодробния метаболизъм, преди да достигне целевото си място в по-ниска концентрация. Психологическият ефект от инжектирането също не трябва да се подценява.

Функция, ефект и цели

Съществуват основно три вида инжекции, използвани в ежедневната практика: подкожна, интрамускулна и интравенозна инжекция. С подкожно инжектиране лекарството се прилага върху подкожната тъкан, т.е. подкожната тъкан. Основните места за инжектиране са горната част на ръката, бедрото или областта около корема. Тъй като подребрието се състои главно от мастни клетки, администрираното средство се абсорбира от тялото доста бавно.

Следователно подкожната инжекция се избира главно за лекарства, за които се предполага, че действат като депо. Пример за подкожно инжектиран препарат е инсулинът, който се използва за лечение на захарен диабет. Хепариновите препарати за предотвратяване на тромбоза също се инжектират подкожно. Извършването на подкожна инжекция е доста проста и с малко усложнения. Следователно може да се извърши от самия пациент без никакви проблеми след въвеждане. При интрамускулна инжекция лекарството се прилага директно в мускула.

Предпочитаните места за инжектиране са глутеус медиус (глутеус мускул, мускул на широката част на бедрото или делтоидният мускул на горната част на ръката. Методът на Хохстетер вентроглутеал се използва за определяне на правилното място на инжектиране на глутеус. При интрамускулна инжекция може да се приложи до 20 мл лекарство. Началото на действието е по-бързо, отколкото при подкожно инжектиране, тъй като мускулът се снабдява по-добре с кръв, но по-бавно, отколкото при интравенозна инжекция. Болкоуспокояващи, контрацептиви и кортизонови препарати се инжектират главно в мускула. ​​Ваксинациите се прилагат и като мускулни инжекции.

За венозната инжекция съответната вена трябва да бъде пробита или да се използва съществуващ венозен достъп. Често се използват вените на ръката или шията. Предимството на венозната инжекция е, че тя действа бързо. В допълнение, по-големи количества течност могат да се инжектират във вената. Други видове инжекции, които не се използват толкова често, са вътреартериална инжекция (в артерията), инжектиране в ставната капсула, интракардиално инжектиране в сърцето, инжектиране в костния мозък или интракожно инжектиране в дермата.

Рискове, странични ефекти и опасности

Както вече споменахме, методът за подкожно инжектиране е най-малко рисковият метод на инжектиране до венозната инжекция. Въпреки че интрамускулната инжекция не е трудна за изпълнение, тя трябва да се извършва само от квалифициран персонал, тъй като крие някои рискове. Това може да доведе до болезнени и понякога необратими наранявания на нерва.

Страх от проникване на патогени в канала на спринцовката. Това често води до болезнен инжекционен абсцес. Друг рисков фактор е счупването на канюлата в мускула. Това може да се случи особено при тесни пациенти. Важно е да изберете достатъчно дълга канюла. Използването на твърде къса канюла може да доведе до некроза на мастната тъкан от случайно инжектиране в мастната тъкан. Случайното инжектиране в кръвоносен съд също може да има неприятни последици, тъй като лекарството навлиза в кръвта директно в пълната доза.

Ето защо т. Нар. Аспирация в две равнини е задължителна за интрамускулни инжекции. За да направите това, спринцовката се намушква в мускула и се аспирира нещо, за да се види дали кръвта тече в спринцовката. Ако случаят е такъв, спринцовката не е в мускула, а в кръвоносен съд. Ако не може да се види кръв, спринцовката се завърта на 180 градуса и тя се аспирира отново. Ако отново в спринцовката не се появи кръв, лекарството може да се инжектира. Пациентите с склонност към кървене са абсолютно противопоказание за интрамускулни инжекции.

Ако при поставянето на спринцовката се нарани кръвоносен съд в мускула, полученото кървене трудно може да бъде спряно при пациенти с кървене или с коагулантна терапия (напр. Marcumar). Двете най-големи усложнения при интравенозна инжекция са паравенозни, т.е. инжекция, която протича венозно, и случайна интраартериална инжекция. И в двата случая може да възникне тежка некроза (увреждане на тъканите). В крайни случаи засегнатият крайник може да умре напълно.